Постинг
10.01.2016 22:30 -
50 години от създаването на турската република - Николай Тодоров /Векове, 1974 г./
Автор: valchangonchev
Категория: Други
Прочетен: 798 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 10.01.2016 22:36
Прочетен: 798 Коментари: 0 Гласове:
0
Последна промяна: 10.01.2016 22:36
50 години от създаването на турската република
Николай Тодоров
След няколко дни, на 29 октомври т. г. /1973 г./ съседният турски народ ще чествува по най-тържествен начин своя национален празник. Преди 50 години Великото национално събрание на Турция провъзгласи Турската република.
Обявяването на Турция за република беше повратен момент в историята на турския народ. С този исторически акт беше турен край на старата Османска империя и турският народ тръгна по нов, съвременен път на развитие.
Обявяването на Турската република е неразривно свързано с живота на големия турски държавник Мустафа Кемал. Когато чествуваме това голямо събитие, ние даваме в същото време израз на уважение към личността и делото на Мустафа Кемал Ататюрк.
Република Турция се роди в огъня на продължителната националноосвободителна борба на турския народ срещу чуждестранната империалистическа интервенция на държавите от Антантата.
Известно е, че Турция, както и България участвува в Първата световна война на страната на кайзерова Германия и Австро-Унгарската империя. Това участие във войната донесе на турския народ големи лишения, несгоди и хиляди жертви, убити и ранени. На фронта, както и във вътрешността, положението ставаше все по-отчаяно. Редица военни и политически дейци започнаха да разбират безизходното положение, без да могат да помогнат.
Примирието в Мудрос, наложено от Великобритания, откри границите на Турция за окупация. Към края на 1918 г. съглашенските войски окупираха Проливите и повечето турски пристанища. Английският премиер Лойд Джордж заяви: „Турция слиза от сцената“. Страната можеше да бъде спасена само чрез решителната борба на целия турски народ, чрез непреклонната воля на всички патриотични сили да поемат рискования път на въоръжената борба.
Турското освободително движение избухна стихийно непосредствено след сключването на Мудроското примирие. То придоби организиран характер едва през втората половина на 1919 г., когато се възглави от Мустафа Кемал.
Възгледите на Мустафа Кемал претърпяха значителна еволюция, както го показа видният съветски историк, Анатолий Филипович Милер. Първоначално Мустафа Кемал споделя идеологията на младотурците. Но скоро той се отказва от тях, защото режимът установен от младотурците, не постига целите, провъзгласени от революцията. На конгреса на „Дружеството за защита на правата“ в Западен Анадол, състоял се в Ерзурум от 23 юли до 6 август 1919 г., Мустафа Кемал обяви своята собствена програма. Тя образува по-късно основите, върху които бе изградена турската република.
В речта, произнесена по този случай, той постави решително въпроса за интегритета на турската национална държава и за правото на турския народ да защищава своята независимост, за необходимостта от ново правителство, с други думи, от нов режим, който „да се опира на нацията“. На конгреса в Сивас, Мустафа Кемал скъса окончателно концепцията за Османската империя и изложи ясно своите схващания за създаване на една Турска национална държава.
Трябваше обаче да се води продължителна борба, да се мобилизират всички морални и материални ресурси на турския народ, за да се отвоюва турската национална независимост, преди да стане възможно изграждането на една обновена държава — Турската република.
В тази тежка и кръвопролитна борба за национална независимост турският народ получи голяма помощ от оръжие, продоволствия, а така също и от военни съветници от страна на младата съветска република. Мустафа Кемал и В. И. Ленин установиха добросъседски отношения, скрепени с историческия съветско-турски договор за дружба и братство, подписан на 16 март 1921 година.
След разбиването и изгонването на интервентите от Турция Мустафа Кемал се посвети изцяло на възстановяването на страната. Наред със заздравяване на тежките рани, налагаше се обновяване на целокупния живот, набелязване на нови пътища на развитие.
Пръв и решителен удар, нанесен на старата Османска империя, беше изгонването на султана и ликвидирането на султаната като институция. В същност това беше началото на преобразяване на страната, важна крачка към обявяването на Турция за република. И този ден не закъсня. На 29 октомври 1923 година 100 топовни салюта оповестиха раждането на републиката.
Създаването на Турската република беше закономерно историческо явление, последица от тогавашната военна и политическа обстановка в страната. По-нататъшното развитие на републиката беше непосредствено свързан с живота и дейността на Мустафа Кемал Ататюрк, който стана и неин пръв президент. Неговата дейност до смъртта му на 10 ноември 1938 г. може да се охарактеризира като всеотдайна служба за успеха и процъфтяването на републиката във всички области на живота. Затова когато говорим за Турската република, ние говорим и за Ататюрк. Както образно се изрази др. Тодор Живков в посланието си по случай 25-годишнината от смъртта на Ататюрк той беше „прозорлив политик-републиканец и талантлив пълководец“, който „посвети всичките си способности, цялата си воля и енергия за изграждането на нова Турция“. С пълно основание можем да изтъкнем, че Мустафа Кемал Ататюрк беше прозорлив държавник и политик реалист. Кемал Ататюрк предвидливо прецени, че за да се нареди турският народ всред европейските народи, Турция трябва да промени както начина на живота вътре в страната, така и външната си политика.
Извършените в републиката политически, социални, културни и икономически реформи са исторически по своето значение. Премахнати бяха старите османски институции, султаната и халифата. Приемането на нова конституция на Турската република, премахването на феса и фереджето, закриването на дервишките текета, реформирането на образованието, въвеждането на грегорианския календар, заместването на арабската азбука с латиницата, въвеждането на фамилните имена в Турция — това бяха решения от изключително значение за турския народ. Разбира се, тези реформи не промениха живота като с просто замахване на магическа пръчка. В империя с няколкостотин годишен живот и която беше запазила своя полуфеодален характер беше крайно трудно провеждането и осъществяването на тези реформи. Но решил да върви по нов път, по пътя на прогреса Кемал Ататюрк провеждаше тези реформи твърдо и неотстъпно.
Особено големи успехи Турската република постигна в областта на науката, просветата, културата и бита. На мястото на разните медресета и други религиозни училища, бяха създадени светски училища, техникуми, прсфесионални училища и редица висши учебни заведения. Специално внимание бе отделено за просветата и образованието на момичетата. Открити бяха или реорганизирани много музеи. Литературата завоюва сериозни постижения. Библиотечното дело бе разширено многократно. По личната инициатива на Ататюрк бяха създадени такива крупни научни огнища като Тюрк Тарих Куруму и Тюрк Дил Куруму, които вече 40 години играят ролята на турска академия на науките, спомогнали в значителна степен за развитието на обществените науки, историята, литературата, езикознанието, фолклора.
Значителен успех кемалистите постигнаха в развитието на икономиката. Те трябваше да се борят със застойната феодална структура на турското стопанство, поставено в полуколониална зависимост от западните империалистически сили. „Реформите на Ататюрк могат днес да изглеждат ограничени, недоведени докрай, недемократически — пише проф. А. Ф. Милер,— но ако се припомни каква е била стара Турция и колко малко се бе изменило нейното лице при управлението на младотурците, то преобразованията,осъществени под ръководството на Ататюрк, ще трябва да назовем радикални, а в значителната им част и революционни.“
Най-важната заслуга на кемалистите в тази област е създаването на национална промишленост. Това, което отличава развитието на турската икономика, е голямата роля на държавния сектор. Това е един нов икономически експеримент. Държавата основава банки, които от своя страна създават различни дружества и организации. Така, промишлената буржоазия се явява тясно свързана или дори сама е рожба на държавния сектор в турската икономика. През 1932 г., за да се подобри финансовата помощ и контрол над промишлените предприятия, със специално постановление на правителството се създава управление на държавната промишленост. Това дава силен тласък за развитието на държавния капитализъм в Турция или т. нар. „девлетчилик“, „етатизъм“. Благодарение на тази политика кемалистите съдействуват за концентрирането на капитала в Турция и съумяват да му осигурят широки възможности за дейност, въпреки че икономиката на Турция като цяло продължава още дълго време да бъде изостанала.
Кемал Ататюрк се отказва от задълбочаването на революционното преустройство на турското общество и оставя по същество неизменна социалната структура на селото. Но както пише В. И. Ленин, „за историческите заслуги се съди не по това, какво не са дали историческите деятели в сравнение със съвременните изисквания, а по това, какво ново са дали в сравнение със своите предшественици“.
Забележителна е ролята на Ататюрк в провеждането на външната политика на Турската република. Той очерта рамките на една нова, истинска национална външна политика. Това бе политика, която държи сметка както за националните интереси на Турция, така и за интересите на съседните държави.
През първите следвоенни години външната политика на Турската република се изразяваше главно в уреждане на въпросите, неразрешени и висящи по силата на Лозанския мирен договор. Твърде скоро Турската република нормализира своите отношения с балканските страни, Мустафа Кемал разбираше много добре от какво огромно значение за турския народ е мирът и сигурността на Балканите. Той действуваше активно за искрено сътрудничество и дружба между балканските народи, като не преставаше да подчертава, че Турция е „непосредствено заинтересувана от истински добросъседски приятелски връзки с балканските си съседи“. По внушение на Мустафа Кемал Турската република подписа двустранни договори за приятелство с всички балкански страни. Ататюрк се стремеше да постигне разрешаването на спорните въпроси и недоразуменията с другите държави по пътя на преговорите.
По време на втората балканска конференция, свикана в Турция през октомври 1931 г., Ататюрк произнесе реч, от която заслужава да се приведат следните мисли:
„Навлязохме в нова епоха на човечеството, когато е необходимо и полезно да бъде възродено всичко, което ни свързва и което в миналото е било отслабено и дори нарочно забравено поради разни човешки страсти, религиозни различия и следи от обиди, породени от исторически събития. . .
Нечовешка и в крайна степен достойна за съжаление е системата, при която се заставят хората да се хванат гуша за гуша, за да се направят уж щастливи.
Единственото средство за ощастливяване на хората са действията и усилията, които водят към взаимно задоволяване на материалните и духовните потребности.
Истинското щастие на обществото е възможно само в условията на световен мир, ако се множат и постигат успехи привържениците на този висш идеал.“
За сравнително кратко време турската външна политика на мир и разбирателство с всички страни постигна значителни успехи. Установяването на близки отношения, отношения на дружба със Съветския съюз беше важен фактор за укрепването на външнополитическото положение на страната. Анализирайки ползата и придобивките на Турция от дружбата и сътрудничеството със Съветския съюз, на четвъртия конгрес на Народнорепубликанската партия през 1935 г., Кемал Ататюрк с чувство на дълбока благодарност заяви: „Както винаги, дружбата ни със Съветите си остава здрава и искрена. Тази дружба, родена в черните дни от нашата история, всякога ще бъде за турския народ незабравим, скъп спомен.“
Външната политика на Турската република отбеляза успех и в подобряването на отношенията на страната с редица източни и западноевропейски държави.
Тук бих желал да подчертая една мисъл на Ататюрк, която не е загубила своето значение и днес: „Човек трябва да мисли за мира и успеха на всички нации в света по същия начин, по който мисли за съществуването и щастието на нацията, към която принадлежи. . . Егоизмът, индивидуален и национален, трябва винаги да се разглежда като зло.“
Давайки тон на външната политика на Турската република, Кемал Ататюрк хранеше страстна ненавист към военноподпалвачите. Когато хитлеристка Германия, нарушавайки договорните си задължения, започна усилено да се готви за агресия, Ататюрк остро заклейми избрания от нацистите път. През юни 1935 г. американската журналистка Гледис Бейкър запита Ататюрк не му ли се струва, че в близко време може да избухне война. Тогава Ататюрк й отговори: „Няма нужда да говорим за близкото време. Опасността от войната съществува в момента.“ И той разви ясно своето становище за историческата отговорност на държавните ръководители и на народите пред опасността от война. „Някои неискрени ръководители, без да държат сметка за ужаса на война, са станали проводници на агресията. . . Дошло е време, когато народните маси сами трябва да вземат решение и да поверят отговорните ръководни постове на хора с твърд характер, с висок морал и съзнание. Това трябва да се направи неотложно. . .“
Последователен сторонник за едно искрено сътрудничество и приятелство между българския и турския народ, Кемал Ататюрк при не един случай в разговор със свои министри и сътрудници, пред общественици, журналисти подчертаваше дълбокото си уважение към българския народ.
„Спомените, които отнесох от моето кратко пребиваване в България, останаха завинаги в моята памет и те са за мене скъпи спомени. Чувствата на искрена симпатия към България, които се породиха у мене, съвсем не са угаснали. Те са лежали в основата на моята дейност в областта на взаимните отношения между нашите две страни. Аз се научих да уважавам и ценя България.“ Тези думи на Мустафа Кемал, казани пред български журналист през 1928 г., отразяват както отношението на големия турски държавник към България, така и основите, на които почиваше неговата външна политика спрямо нашата страна. Същите симпатии към турския народ, към кемалистката революция изпитваше и прогресивната общественост в България.
Когато Мустафа Кемал поведе турския народ на решителна борба за национална независимост, българският народ от все сърце оказа според възможностите си морална и материална подкрепа на тази борба. Въпреки тежкото международно положение на България правителството на Ал. Стамболийски позволи на анкарското правителство да има от началото на 1921 г. в София свой официален представител: един от най-доверените хора на Мустафа Кемал. От София той организира помощ и подкрепа на националноосвободителната антиимпериалистическа война на турския народ.
През втората половина на май 1921 г. Ал. Стамболийски изпрати тайна дипломатическа мисия в Анкара начело с Ангел Грозков - народен представител от парламентарната група на БЗНС, който трябваше да постигне трайно разбирателство с Мустафа Кемал. Българската делегация беше посрещната с голямо уважение и внимание в Анкара от страна на ръководството на нова Турция.
В края на 1922 г. правителството на Ал. Стамболийски възложи на генералния консул в Одрин Тодор Марков нова „тайна мисия“ до революционното правителство в Анкара. В своя доклад до Ал. Стамболийски българският пратеник отбелязва между другото:
„У нас, ми заяви Мустафа Кемал — пише Марков — са големи симпатиите към българския народ, чувствата на когото познаваме и достойнствата на когото високо ценим. Аз имам най-отлични спомени от едногодишния ми живот и досега съм в кореспонденция с някои почтени семейства, с които се запознах. Ние знаем горещия прием, който оказа българският народ на нашите бежанци от Тракия. . . Нам — изтъкнал Мустафа Кемал — ни е нужен един приятелски народ на Балканите, а българският народ географски, политически и икономически най-добре отговаря на нашите нужди. Една дружба между двата народа ще направи нас и вас по-силни и по-независими . . .“
Правителството на БЗНС предприе редица важни стъпки за установяване на преки дипломатически отношения с Кемалистка Турция и само деветоюнският преврат попречи на тяхното осъществяване.
Но то успя да даде ярък израз на отношението на българската общественост към делото и борбата на Мустафа Кемал. Правителството на Ал. Стамболийски отпусна два милиона лева помощ за турските войници и бежанци в България и им създаде благоприятни условия за живеене. То разреши на Турския червен полумесец да изнесе от България няколко десетки вагона брашно, фасул, сирене и масло за изхранване на населението от Измир, Бруса и Тракия. Васил Коларов писа по този повод: „Ние, представителите на българската работническа класа, на българския трудещ се народ. . .взехме под наша защита турските революционери, които потърсиха убежище у нас, и поздравихме горещо победата на турската национална революция.“
Няма да бъде пресилено, ако се изтъкне, че Българската комунистическа партия беше единствената политическа партия в страната, която без колебания, открито и последователно застана на страната на националноосвободителната борба на турския народ. Показвайки своята марксическа зрелост, БКП не се поддаде на тесногръдата буржоазна националистическа пропаганда за „разчистване на сметките с турците“. БКП виждаше ясно, че кемалистката революция не е социалистическа революция, но имайки правилно отношение по националния въпрос, вярна на марксистко-ленинските идеи за самоопределяне на нациите, тя поддържаше антиимпериалистическата борба на турския народ. Затова от страниците на партийните органи „Работнически вестник“ и „Ново време“, от трибуната на Народното събрание БКП пламенно приветствува борбата на турския народ. В своята брошура „Войнствуващият национализъм“ Васил Коларов писа между другото: „Договорът в Севър се разби в съпротивата на турския народ, който имаше сили, имаше и територия и притежаваше цял род благоприятни условия, за да нанесе първия пробив, първия бреш в тази империалистическа скала, която беше поставена да смаже победоносните народи.“
След победата на кемалистката революция българо-турските отношения преминаха на нов етап. В продължение на няколко години бяха подписани договор за приятелство между България и Турската република през 1925 г., който постави здравата основа на добросъседските отношения на България с нова републиканска Турция; търговски договор през 1928 г. и договор за неутралитет, арбитраж и помирение през 1929 г.
В края на 1931 г. в Анкара пребивава българска правителствена делегация начело с тогавашния министър-председател Н. Мушанов. При срещата си с Мушанов Ататюрк му заяви: „Вашето посещение в турската столица събужда у мен отново хубавите спомени на моето пребиваване преди 17 години в Ссфия.“ И, което е особено характерно, тогава Ататюрк изрече крилатата мисъл: „Турция и България трябва да бъдат приятели. Който е против България, той е и против Турция.“
През целия период след обявяването на Турция за република отношенията между нашата страна и Турция се характеризират с мир и спокойствие. Но най-изявен характер те получиха след Втората световна война, след разгрома на хитлеристка Германия и на фашизма.
След победата на социалистическата революция на Девети септември 1944 г. още с първите си стъпки в международния живот, Народна република България издигна в основен принцип на своята външна политика мира, дружбата и сътрудничеството с всички страни, искрено и последователно заработи за установяване на добри и приятелски връзки с балканските страни, в това число и с Турската република.
Народна република България е правила и прави всичко възможно, щото отношенията между НР България и Турската република да се изграждат на взаимно доверие и сътрудничество в различните области на живота.
Ако до 1968 г. се наброяваха само няколко споразумения между двете страни, то след тази дата между НРБ и Турската република бяха сключени редица споразумения от икономически характер и за уреждане на някои останали висящи въпроси, разшириха се и все повече укрепват търговските връзки и контактите в областта на науката и техниката, на изкуството и културата, на туризма. Направени бяха редица взаимни посещения на парламентарни делегации, срещи и разговори между министри на двете страни, гостувания на научни и културни дейци.
Със задоволство можем да отбележим, че между Народна република България и Турската република беше сложено и началото на срещи на най-високо равнище. Посещението на другаря Тодор Живков през 1968 г. в Турската република, неговите срещи и разговори с ръководни турски дейци, контактите му С турския народ изиграха особено положителна роля за понататъшното укрепване и разширяване на добросъседските отношения между България и Турската република.
Важна стъпка към укрепването и развитието на българо-турските отношения беше неотдавнашното посещение на министъра на външните работи на НРБ Петър Младенов в Турската република и на неговия колега г. Байюлкен в Ссфия през м. юли т. г. В приетото съвместно българо-турско комюнике, което бе публикувано едновременно в Ссфия и Анкара, беше изтъкната приятелската и делова обстановка, при която протекоха срещите между външните министри на двете страни. Установено беше, че са налице предпоставките за още по-широкото развитие на взаимните отношения в областта на науката, културата и изкуството. Изявеният общ стремеж към пълноценно сътрудничество явно илюстрира началото на нов, по-съвършен етап в отношенията между нашите два народа, между нашите страни. Проявеният реализъм и добрите отношения между НРБ и Турската република се превърнаха във важен фактор за разведряване атмосферата на Балканите и в Европа.
Изминаха 50 години от обявяването на Турция за република. През тези години Турция извървя сложен път на развитие, за да се нареди днес като сериозен партньор в международните отношения. Няма никакво съмнение, че в по-нататъшното си развитие страната ще следва заветите на основателя на републиката Кемал Ататюрк „Мир в страната, мир в света“ и турската външна политика ще се развива в духа на принципите на мирното съвместно сътрудничество, за извоюване на нови успехи за благото на турския народ.
По повод предстоящия национален празник на Турската република и тържествата по случай нейната 50-годишнина българският народ, цялата наша общественост изпращат на своя съсед и приятел искрени пожелания за по-нататъшни успехи в социалното, икономическото и културното развитие. Българският народ изразява своята дълбока уверенот, че по-нататъшното укрепване на българо-турското сътрудничество е изцяло в услуга на мира и сигурността на Балканите и в света.
===============================================
Векове / 1 / 1974
Николай Тодоров
След няколко дни, на 29 октомври т. г. /1973 г./ съседният турски народ ще чествува по най-тържествен начин своя национален празник. Преди 50 години Великото национално събрание на Турция провъзгласи Турската република.
Обявяването на Турция за република беше повратен момент в историята на турския народ. С този исторически акт беше турен край на старата Османска империя и турският народ тръгна по нов, съвременен път на развитие.
Обявяването на Турската република е неразривно свързано с живота на големия турски държавник Мустафа Кемал. Когато чествуваме това голямо събитие, ние даваме в същото време израз на уважение към личността и делото на Мустафа Кемал Ататюрк.
Република Турция се роди в огъня на продължителната националноосвободителна борба на турския народ срещу чуждестранната империалистическа интервенция на държавите от Антантата.
Известно е, че Турция, както и България участвува в Първата световна война на страната на кайзерова Германия и Австро-Унгарската империя. Това участие във войната донесе на турския народ големи лишения, несгоди и хиляди жертви, убити и ранени. На фронта, както и във вътрешността, положението ставаше все по-отчаяно. Редица военни и политически дейци започнаха да разбират безизходното положение, без да могат да помогнат.
Примирието в Мудрос, наложено от Великобритания, откри границите на Турция за окупация. Към края на 1918 г. съглашенските войски окупираха Проливите и повечето турски пристанища. Английският премиер Лойд Джордж заяви: „Турция слиза от сцената“. Страната можеше да бъде спасена само чрез решителната борба на целия турски народ, чрез непреклонната воля на всички патриотични сили да поемат рискования път на въоръжената борба.
Турското освободително движение избухна стихийно непосредствено след сключването на Мудроското примирие. То придоби организиран характер едва през втората половина на 1919 г., когато се възглави от Мустафа Кемал.
Възгледите на Мустафа Кемал претърпяха значителна еволюция, както го показа видният съветски историк, Анатолий Филипович Милер. Първоначално Мустафа Кемал споделя идеологията на младотурците. Но скоро той се отказва от тях, защото режимът установен от младотурците, не постига целите, провъзгласени от революцията. На конгреса на „Дружеството за защита на правата“ в Западен Анадол, състоял се в Ерзурум от 23 юли до 6 август 1919 г., Мустафа Кемал обяви своята собствена програма. Тя образува по-късно основите, върху които бе изградена турската република.
В речта, произнесена по този случай, той постави решително въпроса за интегритета на турската национална държава и за правото на турския народ да защищава своята независимост, за необходимостта от ново правителство, с други думи, от нов режим, който „да се опира на нацията“. На конгреса в Сивас, Мустафа Кемал скъса окончателно концепцията за Османската империя и изложи ясно своите схващания за създаване на една Турска национална държава.
Трябваше обаче да се води продължителна борба, да се мобилизират всички морални и материални ресурси на турския народ, за да се отвоюва турската национална независимост, преди да стане възможно изграждането на една обновена държава — Турската република.
В тази тежка и кръвопролитна борба за национална независимост турският народ получи голяма помощ от оръжие, продоволствия, а така също и от военни съветници от страна на младата съветска република. Мустафа Кемал и В. И. Ленин установиха добросъседски отношения, скрепени с историческия съветско-турски договор за дружба и братство, подписан на 16 март 1921 година.
След разбиването и изгонването на интервентите от Турция Мустафа Кемал се посвети изцяло на възстановяването на страната. Наред със заздравяване на тежките рани, налагаше се обновяване на целокупния живот, набелязване на нови пътища на развитие.
Пръв и решителен удар, нанесен на старата Османска империя, беше изгонването на султана и ликвидирането на султаната като институция. В същност това беше началото на преобразяване на страната, важна крачка към обявяването на Турция за република. И този ден не закъсня. На 29 октомври 1923 година 100 топовни салюта оповестиха раждането на републиката.
Създаването на Турската република беше закономерно историческо явление, последица от тогавашната военна и политическа обстановка в страната. По-нататъшното развитие на републиката беше непосредствено свързан с живота и дейността на Мустафа Кемал Ататюрк, който стана и неин пръв президент. Неговата дейност до смъртта му на 10 ноември 1938 г. може да се охарактеризира като всеотдайна служба за успеха и процъфтяването на републиката във всички области на живота. Затова когато говорим за Турската република, ние говорим и за Ататюрк. Както образно се изрази др. Тодор Живков в посланието си по случай 25-годишнината от смъртта на Ататюрк той беше „прозорлив политик-републиканец и талантлив пълководец“, който „посвети всичките си способности, цялата си воля и енергия за изграждането на нова Турция“. С пълно основание можем да изтъкнем, че Мустафа Кемал Ататюрк беше прозорлив държавник и политик реалист. Кемал Ататюрк предвидливо прецени, че за да се нареди турският народ всред европейските народи, Турция трябва да промени както начина на живота вътре в страната, така и външната си политика.
Извършените в републиката политически, социални, културни и икономически реформи са исторически по своето значение. Премахнати бяха старите османски институции, султаната и халифата. Приемането на нова конституция на Турската република, премахването на феса и фереджето, закриването на дервишките текета, реформирането на образованието, въвеждането на грегорианския календар, заместването на арабската азбука с латиницата, въвеждането на фамилните имена в Турция — това бяха решения от изключително значение за турския народ. Разбира се, тези реформи не промениха живота като с просто замахване на магическа пръчка. В империя с няколкостотин годишен живот и която беше запазила своя полуфеодален характер беше крайно трудно провеждането и осъществяването на тези реформи. Но решил да върви по нов път, по пътя на прогреса Кемал Ататюрк провеждаше тези реформи твърдо и неотстъпно.
Особено големи успехи Турската република постигна в областта на науката, просветата, културата и бита. На мястото на разните медресета и други религиозни училища, бяха създадени светски училища, техникуми, прсфесионални училища и редица висши учебни заведения. Специално внимание бе отделено за просветата и образованието на момичетата. Открити бяха или реорганизирани много музеи. Литературата завоюва сериозни постижения. Библиотечното дело бе разширено многократно. По личната инициатива на Ататюрк бяха създадени такива крупни научни огнища като Тюрк Тарих Куруму и Тюрк Дил Куруму, които вече 40 години играят ролята на турска академия на науките, спомогнали в значителна степен за развитието на обществените науки, историята, литературата, езикознанието, фолклора.
Значителен успех кемалистите постигнаха в развитието на икономиката. Те трябваше да се борят със застойната феодална структура на турското стопанство, поставено в полуколониална зависимост от западните империалистически сили. „Реформите на Ататюрк могат днес да изглеждат ограничени, недоведени докрай, недемократически — пише проф. А. Ф. Милер,— но ако се припомни каква е била стара Турция и колко малко се бе изменило нейното лице при управлението на младотурците, то преобразованията,осъществени под ръководството на Ататюрк, ще трябва да назовем радикални, а в значителната им част и революционни.“
Най-важната заслуга на кемалистите в тази област е създаването на национална промишленост. Това, което отличава развитието на турската икономика, е голямата роля на държавния сектор. Това е един нов икономически експеримент. Държавата основава банки, които от своя страна създават различни дружества и организации. Така, промишлената буржоазия се явява тясно свързана или дори сама е рожба на държавния сектор в турската икономика. През 1932 г., за да се подобри финансовата помощ и контрол над промишлените предприятия, със специално постановление на правителството се създава управление на държавната промишленост. Това дава силен тласък за развитието на държавния капитализъм в Турция или т. нар. „девлетчилик“, „етатизъм“. Благодарение на тази политика кемалистите съдействуват за концентрирането на капитала в Турция и съумяват да му осигурят широки възможности за дейност, въпреки че икономиката на Турция като цяло продължава още дълго време да бъде изостанала.
Кемал Ататюрк се отказва от задълбочаването на революционното преустройство на турското общество и оставя по същество неизменна социалната структура на селото. Но както пише В. И. Ленин, „за историческите заслуги се съди не по това, какво не са дали историческите деятели в сравнение със съвременните изисквания, а по това, какво ново са дали в сравнение със своите предшественици“.
Забележителна е ролята на Ататюрк в провеждането на външната политика на Турската република. Той очерта рамките на една нова, истинска национална външна политика. Това бе политика, която държи сметка както за националните интереси на Турция, така и за интересите на съседните държави.
През първите следвоенни години външната политика на Турската република се изразяваше главно в уреждане на въпросите, неразрешени и висящи по силата на Лозанския мирен договор. Твърде скоро Турската република нормализира своите отношения с балканските страни, Мустафа Кемал разбираше много добре от какво огромно значение за турския народ е мирът и сигурността на Балканите. Той действуваше активно за искрено сътрудничество и дружба между балканските народи, като не преставаше да подчертава, че Турция е „непосредствено заинтересувана от истински добросъседски приятелски връзки с балканските си съседи“. По внушение на Мустафа Кемал Турската република подписа двустранни договори за приятелство с всички балкански страни. Ататюрк се стремеше да постигне разрешаването на спорните въпроси и недоразуменията с другите държави по пътя на преговорите.
По време на втората балканска конференция, свикана в Турция през октомври 1931 г., Ататюрк произнесе реч, от която заслужава да се приведат следните мисли:
„Навлязохме в нова епоха на човечеството, когато е необходимо и полезно да бъде възродено всичко, което ни свързва и което в миналото е било отслабено и дори нарочно забравено поради разни човешки страсти, религиозни различия и следи от обиди, породени от исторически събития. . .
Нечовешка и в крайна степен достойна за съжаление е системата, при която се заставят хората да се хванат гуша за гуша, за да се направят уж щастливи.
Единственото средство за ощастливяване на хората са действията и усилията, които водят към взаимно задоволяване на материалните и духовните потребности.
Истинското щастие на обществото е възможно само в условията на световен мир, ако се множат и постигат успехи привържениците на този висш идеал.“
За сравнително кратко време турската външна политика на мир и разбирателство с всички страни постигна значителни успехи. Установяването на близки отношения, отношения на дружба със Съветския съюз беше важен фактор за укрепването на външнополитическото положение на страната. Анализирайки ползата и придобивките на Турция от дружбата и сътрудничеството със Съветския съюз, на четвъртия конгрес на Народнорепубликанската партия през 1935 г., Кемал Ататюрк с чувство на дълбока благодарност заяви: „Както винаги, дружбата ни със Съветите си остава здрава и искрена. Тази дружба, родена в черните дни от нашата история, всякога ще бъде за турския народ незабравим, скъп спомен.“
Външната политика на Турската република отбеляза успех и в подобряването на отношенията на страната с редица източни и западноевропейски държави.
Тук бих желал да подчертая една мисъл на Ататюрк, която не е загубила своето значение и днес: „Човек трябва да мисли за мира и успеха на всички нации в света по същия начин, по който мисли за съществуването и щастието на нацията, към която принадлежи. . . Егоизмът, индивидуален и национален, трябва винаги да се разглежда като зло.“
Давайки тон на външната политика на Турската република, Кемал Ататюрк хранеше страстна ненавист към военноподпалвачите. Когато хитлеристка Германия, нарушавайки договорните си задължения, започна усилено да се готви за агресия, Ататюрк остро заклейми избрания от нацистите път. През юни 1935 г. американската журналистка Гледис Бейкър запита Ататюрк не му ли се струва, че в близко време може да избухне война. Тогава Ататюрк й отговори: „Няма нужда да говорим за близкото време. Опасността от войната съществува в момента.“ И той разви ясно своето становище за историческата отговорност на държавните ръководители и на народите пред опасността от война. „Някои неискрени ръководители, без да държат сметка за ужаса на война, са станали проводници на агресията. . . Дошло е време, когато народните маси сами трябва да вземат решение и да поверят отговорните ръководни постове на хора с твърд характер, с висок морал и съзнание. Това трябва да се направи неотложно. . .“
Последователен сторонник за едно искрено сътрудничество и приятелство между българския и турския народ, Кемал Ататюрк при не един случай в разговор със свои министри и сътрудници, пред общественици, журналисти подчертаваше дълбокото си уважение към българския народ.
„Спомените, които отнесох от моето кратко пребиваване в България, останаха завинаги в моята памет и те са за мене скъпи спомени. Чувствата на искрена симпатия към България, които се породиха у мене, съвсем не са угаснали. Те са лежали в основата на моята дейност в областта на взаимните отношения между нашите две страни. Аз се научих да уважавам и ценя България.“ Тези думи на Мустафа Кемал, казани пред български журналист през 1928 г., отразяват както отношението на големия турски държавник към България, така и основите, на които почиваше неговата външна политика спрямо нашата страна. Същите симпатии към турския народ, към кемалистката революция изпитваше и прогресивната общественост в България.
Когато Мустафа Кемал поведе турския народ на решителна борба за национална независимост, българският народ от все сърце оказа според възможностите си морална и материална подкрепа на тази борба. Въпреки тежкото международно положение на България правителството на Ал. Стамболийски позволи на анкарското правителство да има от началото на 1921 г. в София свой официален представител: един от най-доверените хора на Мустафа Кемал. От София той организира помощ и подкрепа на националноосвободителната антиимпериалистическа война на турския народ.
През втората половина на май 1921 г. Ал. Стамболийски изпрати тайна дипломатическа мисия в Анкара начело с Ангел Грозков - народен представител от парламентарната група на БЗНС, който трябваше да постигне трайно разбирателство с Мустафа Кемал. Българската делегация беше посрещната с голямо уважение и внимание в Анкара от страна на ръководството на нова Турция.
В края на 1922 г. правителството на Ал. Стамболийски възложи на генералния консул в Одрин Тодор Марков нова „тайна мисия“ до революционното правителство в Анкара. В своя доклад до Ал. Стамболийски българският пратеник отбелязва между другото:
„У нас, ми заяви Мустафа Кемал — пише Марков — са големи симпатиите към българския народ, чувствата на когото познаваме и достойнствата на когото високо ценим. Аз имам най-отлични спомени от едногодишния ми живот и досега съм в кореспонденция с някои почтени семейства, с които се запознах. Ние знаем горещия прием, който оказа българският народ на нашите бежанци от Тракия. . . Нам — изтъкнал Мустафа Кемал — ни е нужен един приятелски народ на Балканите, а българският народ географски, политически и икономически най-добре отговаря на нашите нужди. Една дружба между двата народа ще направи нас и вас по-силни и по-независими . . .“
Правителството на БЗНС предприе редица важни стъпки за установяване на преки дипломатически отношения с Кемалистка Турция и само деветоюнският преврат попречи на тяхното осъществяване.
Но то успя да даде ярък израз на отношението на българската общественост към делото и борбата на Мустафа Кемал. Правителството на Ал. Стамболийски отпусна два милиона лева помощ за турските войници и бежанци в България и им създаде благоприятни условия за живеене. То разреши на Турския червен полумесец да изнесе от България няколко десетки вагона брашно, фасул, сирене и масло за изхранване на населението от Измир, Бруса и Тракия. Васил Коларов писа по този повод: „Ние, представителите на българската работническа класа, на българския трудещ се народ. . .взехме под наша защита турските революционери, които потърсиха убежище у нас, и поздравихме горещо победата на турската национална революция.“
Няма да бъде пресилено, ако се изтъкне, че Българската комунистическа партия беше единствената политическа партия в страната, която без колебания, открито и последователно застана на страната на националноосвободителната борба на турския народ. Показвайки своята марксическа зрелост, БКП не се поддаде на тесногръдата буржоазна националистическа пропаганда за „разчистване на сметките с турците“. БКП виждаше ясно, че кемалистката революция не е социалистическа революция, но имайки правилно отношение по националния въпрос, вярна на марксистко-ленинските идеи за самоопределяне на нациите, тя поддържаше антиимпериалистическата борба на турския народ. Затова от страниците на партийните органи „Работнически вестник“ и „Ново време“, от трибуната на Народното събрание БКП пламенно приветствува борбата на турския народ. В своята брошура „Войнствуващият национализъм“ Васил Коларов писа между другото: „Договорът в Севър се разби в съпротивата на турския народ, който имаше сили, имаше и територия и притежаваше цял род благоприятни условия, за да нанесе първия пробив, първия бреш в тази империалистическа скала, която беше поставена да смаже победоносните народи.“
След победата на кемалистката революция българо-турските отношения преминаха на нов етап. В продължение на няколко години бяха подписани договор за приятелство между България и Турската република през 1925 г., който постави здравата основа на добросъседските отношения на България с нова републиканска Турция; търговски договор през 1928 г. и договор за неутралитет, арбитраж и помирение през 1929 г.
В края на 1931 г. в Анкара пребивава българска правителствена делегация начело с тогавашния министър-председател Н. Мушанов. При срещата си с Мушанов Ататюрк му заяви: „Вашето посещение в турската столица събужда у мен отново хубавите спомени на моето пребиваване преди 17 години в Ссфия.“ И, което е особено характерно, тогава Ататюрк изрече крилатата мисъл: „Турция и България трябва да бъдат приятели. Който е против България, той е и против Турция.“
През целия период след обявяването на Турция за република отношенията между нашата страна и Турция се характеризират с мир и спокойствие. Но най-изявен характер те получиха след Втората световна война, след разгрома на хитлеристка Германия и на фашизма.
След победата на социалистическата революция на Девети септември 1944 г. още с първите си стъпки в международния живот, Народна република България издигна в основен принцип на своята външна политика мира, дружбата и сътрудничеството с всички страни, искрено и последователно заработи за установяване на добри и приятелски връзки с балканските страни, в това число и с Турската република.
Народна република България е правила и прави всичко възможно, щото отношенията между НР България и Турската република да се изграждат на взаимно доверие и сътрудничество в различните области на живота.
Ако до 1968 г. се наброяваха само няколко споразумения между двете страни, то след тази дата между НРБ и Турската република бяха сключени редица споразумения от икономически характер и за уреждане на някои останали висящи въпроси, разшириха се и все повече укрепват търговските връзки и контактите в областта на науката и техниката, на изкуството и културата, на туризма. Направени бяха редица взаимни посещения на парламентарни делегации, срещи и разговори между министри на двете страни, гостувания на научни и културни дейци.
Със задоволство можем да отбележим, че между Народна република България и Турската република беше сложено и началото на срещи на най-високо равнище. Посещението на другаря Тодор Живков през 1968 г. в Турската република, неговите срещи и разговори с ръководни турски дейци, контактите му С турския народ изиграха особено положителна роля за понататъшното укрепване и разширяване на добросъседските отношения между България и Турската република.
Важна стъпка към укрепването и развитието на българо-турските отношения беше неотдавнашното посещение на министъра на външните работи на НРБ Петър Младенов в Турската република и на неговия колега г. Байюлкен в Ссфия през м. юли т. г. В приетото съвместно българо-турско комюнике, което бе публикувано едновременно в Ссфия и Анкара, беше изтъкната приятелската и делова обстановка, при която протекоха срещите между външните министри на двете страни. Установено беше, че са налице предпоставките за още по-широкото развитие на взаимните отношения в областта на науката, културата и изкуството. Изявеният общ стремеж към пълноценно сътрудничество явно илюстрира началото на нов, по-съвършен етап в отношенията между нашите два народа, между нашите страни. Проявеният реализъм и добрите отношения между НРБ и Турската република се превърнаха във важен фактор за разведряване атмосферата на Балканите и в Европа.
Изминаха 50 години от обявяването на Турция за република. През тези години Турция извървя сложен път на развитие, за да се нареди днес като сериозен партньор в международните отношения. Няма никакво съмнение, че в по-нататъшното си развитие страната ще следва заветите на основателя на републиката Кемал Ататюрк „Мир в страната, мир в света“ и турската външна политика ще се развива в духа на принципите на мирното съвместно сътрудничество, за извоюване на нови успехи за благото на турския народ.
По повод предстоящия национален празник на Турската република и тържествата по случай нейната 50-годишнина българският народ, цялата наша общественост изпращат на своя съсед и приятел искрени пожелания за по-нататъшни успехи в социалното, икономическото и културното развитие. Българският народ изразява своята дълбока уверенот, че по-нататъшното укрепване на българо-турското сътрудничество е изцяло в услуга на мира и сигурността на Балканите и в света.
===============================================
Векове / 1 / 1974
ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ НА КНР ХУ ЦЗИНТАО ПРОВЕДЕ ...
КОМИСИЯТА ЗА РАЗСЛЕДВАНЕТО НА КЛАНЕТО В ...
ПРЕЗИДЕНТЪТ БАШШАР АЛ-АСАД ДЪРЖА РЕЧ ПРЕ...
КОМИСИЯТА ЗА РАЗСЛЕДВАНЕТО НА КЛАНЕТО В ...
ПРЕЗИДЕНТЪТ БАШШАР АЛ-АСАД ДЪРЖА РЕЧ ПРЕ...
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 18
