Постинг
25.11.2015 13:41 -
Реформите в Европейска Турция и руско-българските отношения (нач. на XX в.) - Димитър Вечев /сп. 'Векове' 1980 г./
Автор: valchangonchev
Категория: Други
Прочетен: 540 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 25.11.2015 13:48
Прочетен: 540 Коментари: 0 Гласове:
0
Последна промяна: 25.11.2015 13:48
Реформите в Европейска Турция и руско-българските отношения (нач. на XX в.)
Димитър Вечев
Съдбата на Османската империя почти винаги е била в центъра на руската външна политика. Всяка промяна в Европейска Турция най-живо е интересувала и Българското княжество, пред което стоял за решение въпросът за освобождението и обединението на всички българи от Балканския полуостров. Още по време на реформената акция се появяват съчинения на български автори/1/ (повечето издадени в Париж на френски език), които разглеждат предисторията на последните реформи с една основна цел — да запознаят европейската общественост със смисъла на събитията в Европейска Турция. През следващите десетилетия излиза значителна литература за участието на една или друга Велика сила както от чужди/2/, така и от български автори/3/.
Позицията на Русия при изработването на различните реформени проекти за европейските вилаети на Турция в началото на XX в. се определяли главно от съглашението й с Австро-Унгария от 1897 г., чиято основна идея е запазване статуквото на Балканския полуостров.
От втората половина на 90-те години на XIX в. центърът на външнополитическата активност на Русия се премества към Далечния Изток. Прокарването на част от Трансибирската магистрала през Манджурия, икономическите и стратегически изгоди в тази китайска територия и по-нататък в Корея и Ляодунския полуостров създават впечатлението, че Русия може да постигне много по-лесни и бързи успехи в Далечния, отколкото в Близкия Изток. Император Николай II заявява през 1896 г. че повече го интересува Китай, отколкото Цариград/4/. Докато Русия осъществява своите цели в Далечния Изток, Близкият трябва да остане „законсервиран“ — ето основната линия на руската дипломация, осъществявана върху основата на споменатото съглашение с Австро-Унгария.
В писмото на граф Голуховски от 26 април (8 март), послужило като база на това съглашение, се предлагало двете страни да се договорят върху евентуалното разделяне на османските владения в Европа между малките балкански държави (ако статуквото не може да бъде запазено), така че „да се обезпечи принципа на съществуващото равновесие на силите и да се отстрани всяка комбинация, която би съдействувала за установяване на видим превес, на която и да е от балкантките държави в ущърб на другите“./5/ И макар руското правителство да отклонило това предложение, на практика то също се ръководело от този принцип. Еднаквата позиция на двете правителства се обяснява с опасението, че уголемяването на една от балканските държави, а най-вече на България, би я превърнало в техен съперник на Балканите. Това съображение, както и стремежът на Русия да си осигури съюзник на Балканите при евентуално кръстосване на руските и австрийските интереси, накарало руската дипломация да започне енергична подкрепа на сръбските аспирации в Македония./6/ Тази линия ярко се проявява в заключителната фаза на т. н. Фирмилианов въпрос през 1902 г. Тъй като ръкополагането на Фирмилиан за сръбски митрополит в Скопие означавало официално признаване на сръбските претенции в Македония, русофилското правителство на д-р Данев в София и Екзарх Йосиф в Цариград решават да окажат съпротива, независимо от факта, че страната която най-решително настояваше за назначаването на сръбския митрополит, беше Русия. Поради това Фирмилиановият въпрос стана крупен дипломатически въпрос за най-голямо неудоволствие на руския посланик в Цариград Зиновиев, по израза на който той „днес се представя като борба на нашето и българското влияние“./7/ Руската дипломация трябваше да използува целия си авторитет, за да принуди султана да отстъпи, а на българския дипломатически представител в Цариград било обяснено, че руският престиж в момента е по-важен от българските интереси/8/. Признаването на Фирмилиан било поражение за прогресивно-либералното правителство на д-р Данев, което подкопало неговия политически кредит и подготвило до голяма степен падането му през май следващата година.
До есента на 1902 г. в съгласие с политиката на статукво, руското правителство се стараело да подтикне Портата към извършване на дребни реформи, които биха предотвратили, от руска гледна точка, преждевременното изостряне на освободителните борби в Македония. В донесенията си до външния министър Ламздорф, Зиновиев защитава гледището, че основни реформи в Османската империя са възможни само по насилствен път, а това щяло да доведе до големи усложнения. В очакване на времето, когато Русия би могла да реши генерално Източния въпрос, въздействията върху турското правителство трябвало по необходимост да се ограничават с искания за „частни подобрения“/9/. Тези подобрения,според руския посланик, биха могли да се изразят в назначаването на способни валии, които да имат по-голяма свобода на действие/10/ и да се подсили християнския елемент при назначаване на селските стражи в състава на жандармерията./11/ Същевременно руското правителство се стремяло да удържи българското правителство от оказване на подкрепа на революционното движение в Македония.
Въстанието, предизвикано от Върховния македонски комитет, през септември 1902 г. в Горноджумайско и Разложко, исканията на българското правителство да се изпълни член 23 от Берлинския договор за реформи на Европейска Турция, както и енергичните настоявания на английското правителство за подобряване положението на християнското население/12/ накарало Русия и Австрия да се заемат по-сериозно с въвеждането на реформи. От писмото на Ламздорф до Зиновиев (30 октомври 1902 г.) става ясно, че руското правителство възприема тезата на посланика за малки „частни реформи“ и признава за невъзможно да се искат от османското правителство каквито и да е преобразования, преди да е осигурено възможното спокойствие/13/. Поставянето на реформите в зависимост от „спокойствието“ показва пълната нереалистичност на руската позиция, тъй като Портата винаги би могла чрез репресии да го минира и осуети реформената акция.
Пред вид на това император Николай II изпраща писмо до княз Фердинанд, с което му внушава, че е в интерес на България княжеските власти да окажат всестранно съдействие за омиротворяване на съседните османски провинции/14/. На 20 ноември 1902 г. в Петербург излиза правителствено съобщение, в което отново „необходимостта от административни подобрения“ се поставя в зависимост от „спирането на агитацията на македонските комитети“. Едновременно към султана и неговите министри се отправя заплахата, че ги очакват горчиви разочарования, ако не „употребят всички зависящи от тях сили за прекратяване на безправията“/15/. В началото на декември Зиновиев, сондиран от фон Маршал — германския посланик в Цариград, решително се противопоставил на идеята за една посланическа конференция в османската столица по реформения въпрос/16/. Става ясно, че Русия държи да подчертае привилегированото си положение на Балканския полуостров и не желае участието на другите големи европейски държави, освен Австро-Унгария, в реформите.
Към средата на декември 1902 г. руското правителство трябвало да избира между няколкото проекта, предложени главно от руските дипломатически представители. Основните положения от шест точки в плана на Зиновиев се заключават в Познатите ни вече искания длъжностите валии и мютесарифи да се поверяват на „благонадеждни хора“, да не се ограничават главните местни началници в мерките за подобряване на реда, да се допуснат в състава на жандармерията християни, селищата да имат право на собствена стража от местните селски жители и част от доходите на вилаета да отиват за местната администрация/17/. Руското правителство имало на разположение и „плана Капнист“ по името на руския посланик във Виена, който се доближавал до английската и българската идея за даване автономия на Македония, с тази разлика, че генерал-губернаторът трябвало да бъде мюсюлманин, а не християнин./18/ Проектът на руския посланик в Рим Нелидов, който предлагал връщане към плана на Европейската комисия от 1880 г., предвиждащ европейски контрол,следователно противоречал на общия курс на руската външна политика за преобладаващо влияние на Русия и Австро-Унгария и бил отхвърлен/19/. Руският дипломатически агент в София Бахметиев също предложил реформен план, чиито главни искания били да се назначи християнин (но не грък) за генерал-губернатор и широк контрол върху турската администрация в Македония. Проектът на Бахметиев показва, че в руската политика по отношение на България имало две течения: едното, което отчитало българските интереси и друго, което не се съобразявало с тях. Отхвърлянето на проекта, предложен от Бахметиев ясно показва кое от двете доминирало в момента/20/.
Междувременно османското правителство решило да изпревари събитията, и в началото на декември 1902 г. излязъл указ (ираде) за рефррми в европейските вилаети. Освен мерки за благоустройството, земеделието и образованието, реформената програма предвиждала жандармерията, полицията и съдебните органи да бъдат съставени от мюсюлмани и християни (чл. 6, 7, 10). Генералният инспектор (Хилми паша) трябвало да прилага реформената програма, да известява валиите за неизпълнени мерки, да наблюдава за правилното водене на съдебните и финансови дела, да дава под съд нарушилите закона чиновници, да предлага мерки за подобряване положението на европейските провинции пред една тричленна комисия и председател, заседаващи в Цариград (чл. 18)/21/. Макар и широка по обхват, дейността на главния инспектор била недостатъчно ефективна, защото той бил зависим от султанското правителство. Тази маневра на Портата не променила обаче намеренията на коалиралите се Австро-Унгария и Русия да наложат свой проект. Зиновиев заявил, че „разпорежданията на султана не могат да стесняват нашите действия“/22/. В срещата си с великия везир на 28 ноември (11 декември) по повод назначаването на Хилми паша, руският посланик заявил че „един човек, колкото и способен да е, няма да бъде в състояние да въведе порядък“/23/. Два дни по-късно в разговор с германския посланик фон Маршал той изказал недоволството си преди всичко от липсата на уточняване по финансовия въпрос и „гаранции, че ще се предприемат мерки за редовното заплащане на служителите в македонските вилаети“/24/.
Тревожното положение в европейските вилаети след Горноджумайското въстание заставяло българското правителство да настоява пред Русия за бързи и ефикасни реформи. Руските ръководни кръгове обаче продължавали да поставят като предварително условие прекратяване дейността на революционните сили в Македония/25/. С тази цел граф Ламздорф през декември 1902 г. посетил Белград и София преди да отиде за консултации във Виена. Надеждите на българското правителство и лично на министър-председателя д-р Данев, че граф Ламздорф ще предложи една широка позитивна програма не се оправдали. Руският министър се задоволил само да даде настойчив съвет на българското правителство да направи всичко, за да не се наруши реда/26/.
След уточняването на реформения проект във Виена, Ламздорф се завърнал в Петербург. Българският дипломатически агент д-р Станчов побързал да го поздрави още на гарата. На въпроса за реформите министърът заявил, че ще се бърза с тях, но статуквото ще бъде запазено, т. е. на българското искане за автономия на Македония и този път било обърнато гръб/27/.
Правителството на д-р Данев обикновено вслушващо се във внушенията на Русия, този път направило сериозен опит да промени руската позиция. На 29 януари 1903 г. д-р Станчов се срещнал с граф Ламздорф и провел дълъг разговор с него. Вероятно е настоявал за по-решителна подкрепа на българските искания, но получил лаконичния отговор: „Русия не може да измени начертаната си политика. Годините 1877—1878 не могат се повтори; нито един руски войник, нито една руска рубла няма да бъдат похарчени“/28/. При това положение българското правителство се решило на крайно средство — разтурване на Върховния македонски комитет в България. На 2 февруари 1903 г. Данев изпраща телеграма до Ламздорф, в която заявява, че с тази мярка е дал доказателство за своята лоялност, но очаква енергични реформи от Силите, които да бъдат предшествувани от обща амнистия, включително и на тези, които са в горите с оръжие/29/.
На 8 (21) февруари руският и австрийският посланици в Цариград връчили на Портата нота, съдържаща реформените искания на двете сили. Централно място в предлаганите реформи, както и при турския план от 8 декември 1902 г. било отделено на функциите на генералния инспектор. Той трябвало да „осигурява и поддържа реда и спокойствието“, „да гарантира. . . живота, имота и честта на християнските жители“. Генералният инспектор могъл без съгласие от Цариград да използува турската войска и макар назначен от султана, не могъл да бъде уволнен без съгласието на силите. Предвиждало се реорганизацията на жандармерията и полицията да се извърши от европейски инструктори, а съставът им да бъде от мохамедани и християни, пропорционално на населението. Освен това, ако болшинството от населението е християнско, то и полските пазачи трябвало да се назначават от същата религия. Предвиждало се приходът от вилаетите да се разпределя на първо място за заплащане на местната администрация/30/.
Проектът гарантирал на Австро-Унгария и Русия и занапред привилегировано положение на Балканите, както и запазване на статуквото. Изключването на Одринския вилает от обсега на реформата трябвало да покаже особените интереси на Русия към този район. Твърде скромни, реформите били посрещнати резервирано в европейските меродавни кръгове/31/. А липсата на надежден международен контрол, въпреки пожеланието за консулски надзор, предопределила и техния провал.
Същевременно с правителствено съобщение от 12 февруари руското правителство строго предупреждавало балканските правителства, като се имало пред вид българското, „ако те нарушат дадения съвет за благоразумие и решат чрез революционни и насилствени мерки да променят реда“/32/. Така по същество реформените усилия на Русия и Австро-Унгария се израждат в един консервативен и контрареволюционен план, развързващ ръцете на султанското правителство да въведе „омиротворяване“ чрез своите изпитани от векове средства. Става ясен противоположният подход към събитията в Македония на д-р Данев и граф Ламздорф. Докато първият настоявал за енергични и бързи реформи, които да изпреварят и предотвратят революционните избухвания, то вторият държал на предварителното омиротворяване.
Февруарската програма се посрещнала с разочарование от българското население и правителство. Въпреки че се считал за задължен да благодари телеграфически на·руското правителство за реформата, д-р Данев не пропуснал да добави, че „българското общество очаквало много повече“/33/.
Стремежът на българското правителство да получи морални оправдания да пречи на преминаването на чети от българска на османска територия, го накарало да предложи на руското правителство свой план за омиротворяване на Македония. В телеграмата от 14 февруари до граф Ламздорф д-р Данев настоявал да се обявят по тържествен начин реформите, бързо да се приложи амнистията и да не се събира оръжието от българите в Македония, ако не се събере и от турците/34/. Чак след един месец граф Ламздорф отговаря чрез д-р Станчов, че Русия е наклонна да даде ход на част от българските искания и че той ще даде наставление на Зиновиев да поиска от султана тържествено оповестяване на реформите и обявяване на амнистия/35/. Междувременно солунските атентати в края на април дали търсения от Портата повод окончателно да спре изпълнението на Февруарската реформена програма и да започне поголовно преследване на всички по-будни и интелигентни българи в Македония. Принудено да гледа със „скръстени ръце“ тези събития, недостатъчно изслушвано от царска Русия, въпреки съгласието си с нейните наставления, русофилското правителство на д-р Данев окончателно загубило политически престиж и в началото на май подало оставка.
Една от първите стъпки на новия, съставен от стамболовистката партия, кабинет, оглавяван от генерал Рачо Петров, била да декларира, че „във външната си политика той ще спазва най-коректно поведение спрямо Великите сили, искрени и сърдечни отношения с нашата освободителка Русия“/36/. В този момент българското правителство наистина нямало на коя друга велика държава освен Русия да се опре. Едностранното ориентиране към нея обаче било преценено като нещо повече от грешка на предишното правителство. През май Р. Петров, критикувайки предшествениците си, заявява: „Като че ли всичко досега е вършено България да се яви безпомощна, без средства в самата себе си. Като че ли българската държава няма защо да живее със собствен живот, собствени сили. Но като че ли друг някой трябва да й дава импулс, да я ръководи“/37/. Новото правителство се обявява във външната си политика против едностранната ориентация, стремейки се да получи подкрепа откъдето и да идва тя. В този смисъл са характерни думите на Р. Петров, произнесени в Народното събрание следващата година: „Превзетото мнение за слабостта ни. .. за неспособността ни за самостоятелна политика може да ни доведе до търсенето на опека, която е корена на изгубването ни."/38/
С оглед на тази позиция новото правителство се опитало само, без посредници да уреди отношенията си с Портата. Все пак Рачо Петров наредил на Станчов да увери Ламздорф, че изпратеният за тази цел български пратеник Гр. Начович ще действува в Цариград за разбирателство между Портата и България и му поискал руска подкрепа. Руският външен министър обещал да изпрати наставление за съдействие на Зиновиев, но пожелал Станчов да съобщи в София, че е желателно Начович да се съветва с руския посланик/39/. Намеренията на българското правителство се схванали все пак като опит за заобикаляне на двете сили-реформаторки и затова руското правителство не пожелало активно да съдействува на българските искания, въпреки обещанията на Ламздорф. В този смисъл Зиновиев заявил на Начович, че българските искания за включване на българи в комисията за надзор на реформите и по-голяма автономия на българските общини били твърде съществени, за да бъдат приети от султанското правителство. Мисията на Начович завършила с неуспех; дори такива по-маловажни въпроси като откриване на закритите църкви и училища не били решени положително/40/. Надеждите на правителството, че един евентуален успех пред Портата ще му позволи да предприеме по-решителни действия срещу преминаването на чети на турска територия, както искали Великите сили, пропаднали.
Относителната самостоятелност на българското революционно движение в Македония и същевременно пълната предубеденост на Великите сили, че само четите предизвикват вълнения, правели позицията на българското правителство уязвима и изключително деликатна. Трудността произтичала както от чисто физически причини: „Ние не можем да затворим границите херметически поради географски причини“/41/, заявява д-р Данев през февруари 1903 г., така и от морални: „Искат да ни направят и нас българите от Княжеството съучастници на турските зверства“, допълва Рачо Петров/42/ през септември същата година.
В тази обстановка на 2 август 1903 г. избухва Илинденско-Преображенското въстание, ръководителите на което си поставили за цел да наложат за реформираните вилаети назначаването на генерал-губернатор християнин и действен международен контрол/43/. Българското правителство естествено не могло при крайно неблагоприятната международна обстановка да поощтри това „необмислено и неподготвено от никоя страна“, както заявил по-късно Р. Петров, въстание/45/. Но съществувало и друго убеждение, че в Македония трябва да има кипеж, за да не заглъхне въпросът за подобряване положението на българското население, тъй както заглъхнал след Берлинския конгрес от 1878 г. Застъпниците на тази линия се ползували с подкрепата на княз Фердинанд, който още в началото на годината опитвал да я осъществи чрез военния министър от правителството на Данев — генерал Паприков/45/.
След свирепото потушаване на въстанието, България и Портата се изправили на ръба на войната. Русия и Австрия поискали от останалите Велики сили енергична намеса в Цариград и София, за да се предотврати конфликта. На България било заявено, че ако прибегне до война ще бъде оставена сама на себе си. Месеците по време на въстанието и след него били трагични за българското правителство. Предупреждавано и съветвано от всички Велики сили да пази хладнокръвие, обградено с враждебност от балканските си съседи, то не се решило на големия, но морално оправдан риск —- война за освобождаване на останалите под робство българи. В началото на септември граф Ламздорф заявил на Станчов, че докато не се въдвори спокойствие в Македония, реформи няма да има, тъй като той е убеден, че България подкрепя въстанието.
В същото време граф Голуховски заявява цинично на българския дипломатически представител във Виена: „Напразно българското правителство твърди, че в Македония се изтребва българския елемент, защото с една-две хиляди българите не могат да бъдат изтребени“/46/. Възмутеният Рачо Петров пише на д-р Станчов на 9 септември: „Графовете Ламздорф и Голуховски със своето обръщение към българското правителство и с изявлението си, че реформите не могат да се въведат додето не се умиротвори страната, дохождат съзнателно или не да подкрепят играта на турците“/47/. Положението на Княжеството още повече се влошило, след като станало известно изявлението на германския райсканцлер княз Бюлов, че „нахлуването в България на турски войски може да се разглежда като една проста репресивна мярка на сюзерена спрямо васала“/48/
Публикуваното съобщение на руското правителство на 11 септември бележи най-високата точка на кризата в отношенията между Княжеството и Русия. След. като заявява, че в съгласие с Австрия руското правителство няма да промени политиката си, то осъжда „комитетите, които се стремят да изменят административния строй на провинциите, в смисъл на образуване на една българска Македония, в ущърб на правата и преимуществата на другите християнски народности, интересите на които са еднакво скъпи на православна Русия“/49/. В Княжеството този пасаж се изтълкувал, като официален отказ на Русия от Санстефанска България. Впрочем, още на 7 май 1903 г. Зиновиев заявил пред Вангенхайм, управляващ посолството на Германия в Цариград, че той лично ще се бори срещу една Велика България/50/, а в разгара на въстанието петербургският вестник „Новое време“ помества следната многозначителна бележка: „Ние ще се радваме от все сърце, ако в една война с Турция България остане победител, но кое за нас е по-изгодно: слаба Турция или укрепнала Стамболовистка България е голям въпрос“/51/. Правителственото съобщение подчертава враждебното отношение на руския царизъм към революционното движение в Македония. В случая освен съображенията, че революционното движение трудно би могло да бъде насочено в удобно за руската политика русло и че то може да торпилира реформените акции на Силите, играло роля и друго съображение. Атентатите, устройвани от революционерите в Македония твърде много напомняли на тероризма на руските народнически организации и, следователно, се разглеждали като заклети врагове на монархизма въобще.
Макар въстанието да не успяло, то принудило Австро-Унгария и Русия да направят крачка напред по пътя на реформите. Срещата в замъка Мюршег (Австрия) между императорите Франц Йосиф и Николай II и техните външни министри довежда до изработване на нова програма, завършена на 3 октомври 1903 г. и известна под името Мюршегска. Руското правителство и този път се противопоставило на идеята за автономия, не толкова и не само от страх да не пострадат руските интереси, но и поради убеждението, че тя ще бъде вредна защото ,,вътре в тази автономна държава ще настъпи взаимно изтребление на отделните народности, тъй като в Македония няма нация, а гърци, българи и т. н.“/52/
Новата програма бележела явен напредък преди всичко по отношение на контрола. Предвижало се назначаването на двама цивилни агенти; по един от Русия и Австро-Унгария, които да осъществяват контрол върху изпълнението на февруарските реформи. За най-важна и неотложна задача се признавала реорганизацията на жандармерията, която трябвало да се осъществи от един генерал чужденец, подпомогнат от чуждестранни офицери. Освен това предвиждало се завръщане на бежанците по родните им места, административни и съдебни преобразувания/58/.
Мюршегската програма била трудно наложена и още по-трудно започнало нейното приложение на практика. Българското правителство я приело с надежда като добро начало, но не пропуснало да подчертае, че да се приложи тя е необходима пълна амнистия/54/. Постепенно обаче българските правителствени среди и княз Фердинанд се убеждавали, че реформената програма има палиативен характер и едва ли ще доведе до сериозен успех. Фердинанд не вярвал „в сериозността и продължителността на мирната програма“ от февруари/55/, а още по-малко в Мюршегската, „която е обречена на пълен крах“, както споделя той в разговора си в Лондон на 11 март 1905 г. с френския шарже д’афер/58/.
Що се отнася до Русия, избухването на Руско-японската война през 1904 г. и последвалата революция 1905—1907 г. я принудили да даде първенствуваща роля при провеждане на реформите на Австро-Унгария и да се превърне в неин помощник. Този ход на нещата твърде много тревожел българските ръководни кръгове, тъй като изчезвала противотежестта срещу австрийските домогвания в Македония. В същия разговор на Фердинанд в Лондон от 11 март той заявил: „Русия има понякога тежко приятелство, но тя си остава нашата истинска подкрепа“. Слизането от дипломатическата сцена на „човекът на тримата императори“ — граф Ламздорф и заместването му с Изволски през 1906 г. на първо време не променило нещата. Слабостта на Русия принуждавала новия министър да следва линията на своя предшественик, макар че имал по-други възгледи. Изволски се съгласил с постепенната интернационализация на контрола за реформите, нещо за което настоявало и българското правителство, но то продължавало да държи за необходимостта от автономия на европейските вилаети на Турция. На прощалната среща, която д-р Станчов имал в края на 1906 г. с Изволски, последният се постарал да го убеди, че най-малка полза от тази автономия ще има България. Ето защо тя трябвало да чака времето, когато заедно с Русия ще може да осъществи крайната си цел — Санстефанска България. Дотогава македонският въпрос трябвало да се постави „под калпак“/57/.
-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
1 A. Chopoff, Les reformes et la protection des chretiens en Turquie 1673 —1904. Paris, 1904; I. Voinov, La question Macedonnienne et les reformes en Turquie. Paris, 1905; Draganov, La Macedoine et les reformes, Paris, 1906; 0. Focief, La justice turque et les reformes en Macedoine, 1907.
2 J. Ruchti, Die Reformation Цsterreich-Ungarns und Russlands in Mazedonien (1903— 1908). Die Durchfьrung der Reformen, Gotha, 1918; A. Geschke, Die deutsche Politik in der mazedonischen Frage bis zur tьrkischen Revolution von 1908. Danzig, 1932; A. J. Kraini-kowsky, La question de Macedoine et la diplo-matie europeenne. Paris, 1938.
3 А. Пантев, Англия и реформената акция в Европейска Турция (1895—1903), ИП 1971, 6; S. Damianov, La diplomatie francaise et les reformes en Turquie d’Europe, II-eme partie, 1903—1908, Etudes historiques, VII, Sofia, 1975; P. Попов, Австро-Унгария и реформите в Европейска Турция 1903—1908, С., 1974.
4 Сборник договоров России с другими государствами, М., 1952, 305—306.
5 К- Грюнвалд, Франко-Русские союзи, М., 1968, 162—163.
6 Вярно е, че Русия по-настойчиво започва да подпомага сръбската пропаганда в Македония още при режима на Ст. Стамболов, но че това не било предизвикана реакция, а постоянна политика, показва неизменната поддръжка на сръбските аспирации там и при най-русофилските кабинети. Хр. Силянов, Освободителните борби в Македония, С., 1933, т. I. с. 20; А. Пантев, цит. съч., с. 8.
7 Архив на Института за история при БАН (по-нататък АИИ), кол. IX, оп. 28, а.е. 12 53—56.
8 АИИ, кол. IX, оп. 28, а.е. 11, 47—52.
9 АИИ, кол. IX, оп. 28, а.е. 5, 19—23.
10 АИИ, кол. IX, оп. 18, а.е. 16, 58—67.
11 АИИ, кол. IX, оп. 28, а.е. 3, 10—13.
12 А. Пантев, цит. съч., с. 17.
13 АИИ, кол. IX, оп. 28, а.е. 48, 211—212.
14 АИИ, кол. IX, оп. 28, а.е. 48, л. 213.
15 Реформы в Македонии, Спб, 1906, т. I, 1—4.
16 Die grosse Politik der Europдischen Kabinette 1871 —1914,Berlin, 1925—1927,Bd, 18, № 5487, s. 197.
17 АИИ, кол. IX, on. 28, а.е. 61, 270—276
18 Die grosse Politik. . . , Bd. 18, № 5492,, s. 204.
19 АИИ, кол. IX, on. 8, а.е. 67, л. 304.
20 А. К. Мартыненко, Руско-болгарские отношения накануне и в период революции 1905—1907, Киев, 1974, с. 17.
21 Реформы в Македонии. . . , 4—8.
22 АИИ, кол. IX, оп. 28, а.е. 62, 277—281.
23 АИИ, кол. IX, оп. 28, а.е. 59, 2 62—266
24 Die grosse Politik. . . , Bd. 18, № 5487 s. 197.
26 АИИ, кол. IX, or. 28, а.е. 60, 267—269.
26 Die grosse Politik. . . , Bd. 18, № 5505, s. 223.
27 БИА, фонд 13, а.е. 9, л. 2.
28 Пак там, л. 4.
29 Пак там, л. 5, телеграма от 7. II. 1903 г.
30 Реформы в Македонии. . . , с. 35.
31 „Цялата работа е една голяма глупост“ — резолюция на Вилхелм II. Die grosse Politik. ... Bd. 18, № 5507.
32 Реформы в Македонии. . . , с. 35.
33 БИА, фонд 13, а.е. 9, л. 6.
34 Пак там, л. 8.
35 Пак там, л. 17.
36 Пак там, л. 22.
37 ЦДИА, фонд 52, on. 1, а.е. 140, л. 3.
38 ЦДИА, фонд 52, on. 1, а.е. 287, л. 5.
39 БИА, фонд 13, а.е. 9, л. 23.
40 АИИ, кол. IX, оп. 29, а.е. 16, . 80—84.
41 АИИ, кол. IV, оп. 54. а е. 150, л. 388.
42 ЦДИА, фонд 52, on. 1, а.е. 292, л. 12.
43 Г. Георгиев, И. Шопов, Илинденското въстание. С., 1969, с. 137.
44 ЦДИА, фонд 52, on. 1, а.е. 288, л. 14.
45 Cm. Грънчаров, Разногласие между Фердинанд и правителството на прогресивно-либералната партия (1901 — 1903). ИП, 1972, с. 31.
46 ЦДИА, фонд 52, on. 1, а.е. 292, л. 7.
47 Пак там, л. 9.
48 Пак там, л. 7.
49 Реформы в Македонии. . . , с. 89.
50 Die grosse Politik. . . , Bd. 18, № 5546, 281—282.
51 Новое време, бр. 9881, 7/20 септемви 1903 г.
52 В. Н. Грингмут, Сборник статей, М. 1909, еып. 2, с. 35.
53 Сборник договоров. . . , 331—332.
54 ЦДИА, фонд 52, оп. 1, а.е. 287, с. 16.
55 Die grosse Politik. . . , Bd. 18, № 5541, s. 276.
56 Documents diplomatiques frangais, II Serie, t. 6, .№ 143, p. 188.
57 НБКМ, БИА, ф. 13, а.е. 15, л. 21.
====================================================================
сп. "Векове", бр. 2, 1980 г.
Димитър Вечев
Съдбата на Османската империя почти винаги е била в центъра на руската външна политика. Всяка промяна в Европейска Турция най-живо е интересувала и Българското княжество, пред което стоял за решение въпросът за освобождението и обединението на всички българи от Балканския полуостров. Още по време на реформената акция се появяват съчинения на български автори/1/ (повечето издадени в Париж на френски език), които разглеждат предисторията на последните реформи с една основна цел — да запознаят европейската общественост със смисъла на събитията в Европейска Турция. През следващите десетилетия излиза значителна литература за участието на една или друга Велика сила както от чужди/2/, така и от български автори/3/.
Позицията на Русия при изработването на различните реформени проекти за европейските вилаети на Турция в началото на XX в. се определяли главно от съглашението й с Австро-Унгария от 1897 г., чиято основна идея е запазване статуквото на Балканския полуостров.
От втората половина на 90-те години на XIX в. центърът на външнополитическата активност на Русия се премества към Далечния Изток. Прокарването на част от Трансибирската магистрала през Манджурия, икономическите и стратегически изгоди в тази китайска територия и по-нататък в Корея и Ляодунския полуостров създават впечатлението, че Русия може да постигне много по-лесни и бързи успехи в Далечния, отколкото в Близкия Изток. Император Николай II заявява през 1896 г. че повече го интересува Китай, отколкото Цариград/4/. Докато Русия осъществява своите цели в Далечния Изток, Близкият трябва да остане „законсервиран“ — ето основната линия на руската дипломация, осъществявана върху основата на споменатото съглашение с Австро-Унгария.
В писмото на граф Голуховски от 26 април (8 март), послужило като база на това съглашение, се предлагало двете страни да се договорят върху евентуалното разделяне на османските владения в Европа между малките балкански държави (ако статуквото не може да бъде запазено), така че „да се обезпечи принципа на съществуващото равновесие на силите и да се отстрани всяка комбинация, която би съдействувала за установяване на видим превес, на която и да е от балкантките държави в ущърб на другите“./5/ И макар руското правителство да отклонило това предложение, на практика то също се ръководело от този принцип. Еднаквата позиция на двете правителства се обяснява с опасението, че уголемяването на една от балканските държави, а най-вече на България, би я превърнало в техен съперник на Балканите. Това съображение, както и стремежът на Русия да си осигури съюзник на Балканите при евентуално кръстосване на руските и австрийските интереси, накарало руската дипломация да започне енергична подкрепа на сръбските аспирации в Македония./6/ Тази линия ярко се проявява в заключителната фаза на т. н. Фирмилианов въпрос през 1902 г. Тъй като ръкополагането на Фирмилиан за сръбски митрополит в Скопие означавало официално признаване на сръбските претенции в Македония, русофилското правителство на д-р Данев в София и Екзарх Йосиф в Цариград решават да окажат съпротива, независимо от факта, че страната която най-решително настояваше за назначаването на сръбския митрополит, беше Русия. Поради това Фирмилиановият въпрос стана крупен дипломатически въпрос за най-голямо неудоволствие на руския посланик в Цариград Зиновиев, по израза на който той „днес се представя като борба на нашето и българското влияние“./7/ Руската дипломация трябваше да използува целия си авторитет, за да принуди султана да отстъпи, а на българския дипломатически представител в Цариград било обяснено, че руският престиж в момента е по-важен от българските интереси/8/. Признаването на Фирмилиан било поражение за прогресивно-либералното правителство на д-р Данев, което подкопало неговия политически кредит и подготвило до голяма степен падането му през май следващата година.
До есента на 1902 г. в съгласие с политиката на статукво, руското правителство се стараело да подтикне Портата към извършване на дребни реформи, които биха предотвратили, от руска гледна точка, преждевременното изостряне на освободителните борби в Македония. В донесенията си до външния министър Ламздорф, Зиновиев защитава гледището, че основни реформи в Османската империя са възможни само по насилствен път, а това щяло да доведе до големи усложнения. В очакване на времето, когато Русия би могла да реши генерално Източния въпрос, въздействията върху турското правителство трябвало по необходимост да се ограничават с искания за „частни подобрения“/9/. Тези подобрения,според руския посланик, биха могли да се изразят в назначаването на способни валии, които да имат по-голяма свобода на действие/10/ и да се подсили християнския елемент при назначаване на селските стражи в състава на жандармерията./11/ Същевременно руското правителство се стремяло да удържи българското правителство от оказване на подкрепа на революционното движение в Македония.
Въстанието, предизвикано от Върховния македонски комитет, през септември 1902 г. в Горноджумайско и Разложко, исканията на българското правителство да се изпълни член 23 от Берлинския договор за реформи на Европейска Турция, както и енергичните настоявания на английското правителство за подобряване положението на християнското население/12/ накарало Русия и Австрия да се заемат по-сериозно с въвеждането на реформи. От писмото на Ламздорф до Зиновиев (30 октомври 1902 г.) става ясно, че руското правителство възприема тезата на посланика за малки „частни реформи“ и признава за невъзможно да се искат от османското правителство каквито и да е преобразования, преди да е осигурено възможното спокойствие/13/. Поставянето на реформите в зависимост от „спокойствието“ показва пълната нереалистичност на руската позиция, тъй като Портата винаги би могла чрез репресии да го минира и осуети реформената акция.
Пред вид на това император Николай II изпраща писмо до княз Фердинанд, с което му внушава, че е в интерес на България княжеските власти да окажат всестранно съдействие за омиротворяване на съседните османски провинции/14/. На 20 ноември 1902 г. в Петербург излиза правителствено съобщение, в което отново „необходимостта от административни подобрения“ се поставя в зависимост от „спирането на агитацията на македонските комитети“. Едновременно към султана и неговите министри се отправя заплахата, че ги очакват горчиви разочарования, ако не „употребят всички зависящи от тях сили за прекратяване на безправията“/15/. В началото на декември Зиновиев, сондиран от фон Маршал — германския посланик в Цариград, решително се противопоставил на идеята за една посланическа конференция в османската столица по реформения въпрос/16/. Става ясно, че Русия държи да подчертае привилегированото си положение на Балканския полуостров и не желае участието на другите големи европейски държави, освен Австро-Унгария, в реформите.
Към средата на декември 1902 г. руското правителство трябвало да избира между няколкото проекта, предложени главно от руските дипломатически представители. Основните положения от шест точки в плана на Зиновиев се заключават в Познатите ни вече искания длъжностите валии и мютесарифи да се поверяват на „благонадеждни хора“, да не се ограничават главните местни началници в мерките за подобряване на реда, да се допуснат в състава на жандармерията християни, селищата да имат право на собствена стража от местните селски жители и част от доходите на вилаета да отиват за местната администрация/17/. Руското правителство имало на разположение и „плана Капнист“ по името на руския посланик във Виена, който се доближавал до английската и българската идея за даване автономия на Македония, с тази разлика, че генерал-губернаторът трябвало да бъде мюсюлманин, а не християнин./18/ Проектът на руския посланик в Рим Нелидов, който предлагал връщане към плана на Европейската комисия от 1880 г., предвиждащ европейски контрол,следователно противоречал на общия курс на руската външна политика за преобладаващо влияние на Русия и Австро-Унгария и бил отхвърлен/19/. Руският дипломатически агент в София Бахметиев също предложил реформен план, чиито главни искания били да се назначи християнин (но не грък) за генерал-губернатор и широк контрол върху турската администрация в Македония. Проектът на Бахметиев показва, че в руската политика по отношение на България имало две течения: едното, което отчитало българските интереси и друго, което не се съобразявало с тях. Отхвърлянето на проекта, предложен от Бахметиев ясно показва кое от двете доминирало в момента/20/.
Междувременно османското правителство решило да изпревари събитията, и в началото на декември 1902 г. излязъл указ (ираде) за рефррми в европейските вилаети. Освен мерки за благоустройството, земеделието и образованието, реформената програма предвиждала жандармерията, полицията и съдебните органи да бъдат съставени от мюсюлмани и християни (чл. 6, 7, 10). Генералният инспектор (Хилми паша) трябвало да прилага реформената програма, да известява валиите за неизпълнени мерки, да наблюдава за правилното водене на съдебните и финансови дела, да дава под съд нарушилите закона чиновници, да предлага мерки за подобряване положението на европейските провинции пред една тричленна комисия и председател, заседаващи в Цариград (чл. 18)/21/. Макар и широка по обхват, дейността на главния инспектор била недостатъчно ефективна, защото той бил зависим от султанското правителство. Тази маневра на Портата не променила обаче намеренията на коалиралите се Австро-Унгария и Русия да наложат свой проект. Зиновиев заявил, че „разпорежданията на султана не могат да стесняват нашите действия“/22/. В срещата си с великия везир на 28 ноември (11 декември) по повод назначаването на Хилми паша, руският посланик заявил че „един човек, колкото и способен да е, няма да бъде в състояние да въведе порядък“/23/. Два дни по-късно в разговор с германския посланик фон Маршал той изказал недоволството си преди всичко от липсата на уточняване по финансовия въпрос и „гаранции, че ще се предприемат мерки за редовното заплащане на служителите в македонските вилаети“/24/.
Тревожното положение в европейските вилаети след Горноджумайското въстание заставяло българското правителство да настоява пред Русия за бързи и ефикасни реформи. Руските ръководни кръгове обаче продължавали да поставят като предварително условие прекратяване дейността на революционните сили в Македония/25/. С тази цел граф Ламздорф през декември 1902 г. посетил Белград и София преди да отиде за консултации във Виена. Надеждите на българското правителство и лично на министър-председателя д-р Данев, че граф Ламздорф ще предложи една широка позитивна програма не се оправдали. Руският министър се задоволил само да даде настойчив съвет на българското правителство да направи всичко, за да не се наруши реда/26/.
След уточняването на реформения проект във Виена, Ламздорф се завърнал в Петербург. Българският дипломатически агент д-р Станчов побързал да го поздрави още на гарата. На въпроса за реформите министърът заявил, че ще се бърза с тях, но статуквото ще бъде запазено, т. е. на българското искане за автономия на Македония и този път било обърнато гръб/27/.
Правителството на д-р Данев обикновено вслушващо се във внушенията на Русия, този път направило сериозен опит да промени руската позиция. На 29 януари 1903 г. д-р Станчов се срещнал с граф Ламздорф и провел дълъг разговор с него. Вероятно е настоявал за по-решителна подкрепа на българските искания, но получил лаконичния отговор: „Русия не може да измени начертаната си политика. Годините 1877—1878 не могат се повтори; нито един руски войник, нито една руска рубла няма да бъдат похарчени“/28/. При това положение българското правителство се решило на крайно средство — разтурване на Върховния македонски комитет в България. На 2 февруари 1903 г. Данев изпраща телеграма до Ламздорф, в която заявява, че с тази мярка е дал доказателство за своята лоялност, но очаква енергични реформи от Силите, които да бъдат предшествувани от обща амнистия, включително и на тези, които са в горите с оръжие/29/.
На 8 (21) февруари руският и австрийският посланици в Цариград връчили на Портата нота, съдържаща реформените искания на двете сили. Централно място в предлаганите реформи, както и при турския план от 8 декември 1902 г. било отделено на функциите на генералния инспектор. Той трябвало да „осигурява и поддържа реда и спокойствието“, „да гарантира. . . живота, имота и честта на християнските жители“. Генералният инспектор могъл без съгласие от Цариград да използува турската войска и макар назначен от султана, не могъл да бъде уволнен без съгласието на силите. Предвиждало се реорганизацията на жандармерията и полицията да се извърши от европейски инструктори, а съставът им да бъде от мохамедани и християни, пропорционално на населението. Освен това, ако болшинството от населението е християнско, то и полските пазачи трябвало да се назначават от същата религия. Предвиждало се приходът от вилаетите да се разпределя на първо място за заплащане на местната администрация/30/.
Проектът гарантирал на Австро-Унгария и Русия и занапред привилегировано положение на Балканите, както и запазване на статуквото. Изключването на Одринския вилает от обсега на реформата трябвало да покаже особените интереси на Русия към този район. Твърде скромни, реформите били посрещнати резервирано в европейските меродавни кръгове/31/. А липсата на надежден международен контрол, въпреки пожеланието за консулски надзор, предопределила и техния провал.
Същевременно с правителствено съобщение от 12 февруари руското правителство строго предупреждавало балканските правителства, като се имало пред вид българското, „ако те нарушат дадения съвет за благоразумие и решат чрез революционни и насилствени мерки да променят реда“/32/. Така по същество реформените усилия на Русия и Австро-Унгария се израждат в един консервативен и контрареволюционен план, развързващ ръцете на султанското правителство да въведе „омиротворяване“ чрез своите изпитани от векове средства. Става ясен противоположният подход към събитията в Македония на д-р Данев и граф Ламздорф. Докато първият настоявал за енергични и бързи реформи, които да изпреварят и предотвратят революционните избухвания, то вторият държал на предварителното омиротворяване.
Февруарската програма се посрещнала с разочарование от българското население и правителство. Въпреки че се считал за задължен да благодари телеграфически на·руското правителство за реформата, д-р Данев не пропуснал да добави, че „българското общество очаквало много повече“/33/.
Стремежът на българското правителство да получи морални оправдания да пречи на преминаването на чети от българска на османска територия, го накарало да предложи на руското правителство свой план за омиротворяване на Македония. В телеграмата от 14 февруари до граф Ламздорф д-р Данев настоявал да се обявят по тържествен начин реформите, бързо да се приложи амнистията и да не се събира оръжието от българите в Македония, ако не се събере и от турците/34/. Чак след един месец граф Ламздорф отговаря чрез д-р Станчов, че Русия е наклонна да даде ход на част от българските искания и че той ще даде наставление на Зиновиев да поиска от султана тържествено оповестяване на реформите и обявяване на амнистия/35/. Междувременно солунските атентати в края на април дали търсения от Портата повод окончателно да спре изпълнението на Февруарската реформена програма и да започне поголовно преследване на всички по-будни и интелигентни българи в Македония. Принудено да гледа със „скръстени ръце“ тези събития, недостатъчно изслушвано от царска Русия, въпреки съгласието си с нейните наставления, русофилското правителство на д-р Данев окончателно загубило политически престиж и в началото на май подало оставка.
Една от първите стъпки на новия, съставен от стамболовистката партия, кабинет, оглавяван от генерал Рачо Петров, била да декларира, че „във външната си политика той ще спазва най-коректно поведение спрямо Великите сили, искрени и сърдечни отношения с нашата освободителка Русия“/36/. В този момент българското правителство наистина нямало на коя друга велика държава освен Русия да се опре. Едностранното ориентиране към нея обаче било преценено като нещо повече от грешка на предишното правителство. През май Р. Петров, критикувайки предшествениците си, заявява: „Като че ли всичко досега е вършено България да се яви безпомощна, без средства в самата себе си. Като че ли българската държава няма защо да живее със собствен живот, собствени сили. Но като че ли друг някой трябва да й дава импулс, да я ръководи“/37/. Новото правителство се обявява във външната си политика против едностранната ориентация, стремейки се да получи подкрепа откъдето и да идва тя. В този смисъл са характерни думите на Р. Петров, произнесени в Народното събрание следващата година: „Превзетото мнение за слабостта ни. .. за неспособността ни за самостоятелна политика може да ни доведе до търсенето на опека, която е корена на изгубването ни."/38/
С оглед на тази позиция новото правителство се опитало само, без посредници да уреди отношенията си с Портата. Все пак Рачо Петров наредил на Станчов да увери Ламздорф, че изпратеният за тази цел български пратеник Гр. Начович ще действува в Цариград за разбирателство между Портата и България и му поискал руска подкрепа. Руският външен министър обещал да изпрати наставление за съдействие на Зиновиев, но пожелал Станчов да съобщи в София, че е желателно Начович да се съветва с руския посланик/39/. Намеренията на българското правителство се схванали все пак като опит за заобикаляне на двете сили-реформаторки и затова руското правителство не пожелало активно да съдействува на българските искания, въпреки обещанията на Ламздорф. В този смисъл Зиновиев заявил на Начович, че българските искания за включване на българи в комисията за надзор на реформите и по-голяма автономия на българските общини били твърде съществени, за да бъдат приети от султанското правителство. Мисията на Начович завършила с неуспех; дори такива по-маловажни въпроси като откриване на закритите църкви и училища не били решени положително/40/. Надеждите на правителството, че един евентуален успех пред Портата ще му позволи да предприеме по-решителни действия срещу преминаването на чети на турска територия, както искали Великите сили, пропаднали.
Относителната самостоятелност на българското революционно движение в Македония и същевременно пълната предубеденост на Великите сили, че само четите предизвикват вълнения, правели позицията на българското правителство уязвима и изключително деликатна. Трудността произтичала както от чисто физически причини: „Ние не можем да затворим границите херметически поради географски причини“/41/, заявява д-р Данев през февруари 1903 г., така и от морални: „Искат да ни направят и нас българите от Княжеството съучастници на турските зверства“, допълва Рачо Петров/42/ през септември същата година.
В тази обстановка на 2 август 1903 г. избухва Илинденско-Преображенското въстание, ръководителите на което си поставили за цел да наложат за реформираните вилаети назначаването на генерал-губернатор християнин и действен международен контрол/43/. Българското правителство естествено не могло при крайно неблагоприятната международна обстановка да поощтри това „необмислено и неподготвено от никоя страна“, както заявил по-късно Р. Петров, въстание/45/. Но съществувало и друго убеждение, че в Македония трябва да има кипеж, за да не заглъхне въпросът за подобряване положението на българското население, тъй както заглъхнал след Берлинския конгрес от 1878 г. Застъпниците на тази линия се ползували с подкрепата на княз Фердинанд, който още в началото на годината опитвал да я осъществи чрез военния министър от правителството на Данев — генерал Паприков/45/.
След свирепото потушаване на въстанието, България и Портата се изправили на ръба на войната. Русия и Австрия поискали от останалите Велики сили енергична намеса в Цариград и София, за да се предотврати конфликта. На България било заявено, че ако прибегне до война ще бъде оставена сама на себе си. Месеците по време на въстанието и след него били трагични за българското правителство. Предупреждавано и съветвано от всички Велики сили да пази хладнокръвие, обградено с враждебност от балканските си съседи, то не се решило на големия, но морално оправдан риск —- война за освобождаване на останалите под робство българи. В началото на септември граф Ламздорф заявил на Станчов, че докато не се въдвори спокойствие в Македония, реформи няма да има, тъй като той е убеден, че България подкрепя въстанието.
В същото време граф Голуховски заявява цинично на българския дипломатически представител във Виена: „Напразно българското правителство твърди, че в Македония се изтребва българския елемент, защото с една-две хиляди българите не могат да бъдат изтребени“/46/. Възмутеният Рачо Петров пише на д-р Станчов на 9 септември: „Графовете Ламздорф и Голуховски със своето обръщение към българското правителство и с изявлението си, че реформите не могат да се въведат додето не се умиротвори страната, дохождат съзнателно или не да подкрепят играта на турците“/47/. Положението на Княжеството още повече се влошило, след като станало известно изявлението на германския райсканцлер княз Бюлов, че „нахлуването в България на турски войски може да се разглежда като една проста репресивна мярка на сюзерена спрямо васала“/48/
Публикуваното съобщение на руското правителство на 11 септември бележи най-високата точка на кризата в отношенията между Княжеството и Русия. След. като заявява, че в съгласие с Австрия руското правителство няма да промени политиката си, то осъжда „комитетите, които се стремят да изменят административния строй на провинциите, в смисъл на образуване на една българска Македония, в ущърб на правата и преимуществата на другите християнски народности, интересите на които са еднакво скъпи на православна Русия“/49/. В Княжеството този пасаж се изтълкувал, като официален отказ на Русия от Санстефанска България. Впрочем, още на 7 май 1903 г. Зиновиев заявил пред Вангенхайм, управляващ посолството на Германия в Цариград, че той лично ще се бори срещу една Велика България/50/, а в разгара на въстанието петербургският вестник „Новое време“ помества следната многозначителна бележка: „Ние ще се радваме от все сърце, ако в една война с Турция България остане победител, но кое за нас е по-изгодно: слаба Турция или укрепнала Стамболовистка България е голям въпрос“/51/. Правителственото съобщение подчертава враждебното отношение на руския царизъм към революционното движение в Македония. В случая освен съображенията, че революционното движение трудно би могло да бъде насочено в удобно за руската политика русло и че то може да торпилира реформените акции на Силите, играло роля и друго съображение. Атентатите, устройвани от революционерите в Македония твърде много напомняли на тероризма на руските народнически организации и, следователно, се разглеждали като заклети врагове на монархизма въобще.
Макар въстанието да не успяло, то принудило Австро-Унгария и Русия да направят крачка напред по пътя на реформите. Срещата в замъка Мюршег (Австрия) между императорите Франц Йосиф и Николай II и техните външни министри довежда до изработване на нова програма, завършена на 3 октомври 1903 г. и известна под името Мюршегска. Руското правителство и този път се противопоставило на идеята за автономия, не толкова и не само от страх да не пострадат руските интереси, но и поради убеждението, че тя ще бъде вредна защото ,,вътре в тази автономна държава ще настъпи взаимно изтребление на отделните народности, тъй като в Македония няма нация, а гърци, българи и т. н.“/52/
Новата програма бележела явен напредък преди всичко по отношение на контрола. Предвижало се назначаването на двама цивилни агенти; по един от Русия и Австро-Унгария, които да осъществяват контрол върху изпълнението на февруарските реформи. За най-важна и неотложна задача се признавала реорганизацията на жандармерията, която трябвало да се осъществи от един генерал чужденец, подпомогнат от чуждестранни офицери. Освен това предвиждало се завръщане на бежанците по родните им места, административни и съдебни преобразувания/58/.
Мюршегската програма била трудно наложена и още по-трудно започнало нейното приложение на практика. Българското правителство я приело с надежда като добро начало, но не пропуснало да подчертае, че да се приложи тя е необходима пълна амнистия/54/. Постепенно обаче българските правителствени среди и княз Фердинанд се убеждавали, че реформената програма има палиативен характер и едва ли ще доведе до сериозен успех. Фердинанд не вярвал „в сериозността и продължителността на мирната програма“ от февруари/55/, а още по-малко в Мюршегската, „която е обречена на пълен крах“, както споделя той в разговора си в Лондон на 11 март 1905 г. с френския шарже д’афер/58/.
Що се отнася до Русия, избухването на Руско-японската война през 1904 г. и последвалата революция 1905—1907 г. я принудили да даде първенствуваща роля при провеждане на реформите на Австро-Унгария и да се превърне в неин помощник. Този ход на нещата твърде много тревожел българските ръководни кръгове, тъй като изчезвала противотежестта срещу австрийските домогвания в Македония. В същия разговор на Фердинанд в Лондон от 11 март той заявил: „Русия има понякога тежко приятелство, но тя си остава нашата истинска подкрепа“. Слизането от дипломатическата сцена на „човекът на тримата императори“ — граф Ламздорф и заместването му с Изволски през 1906 г. на първо време не променило нещата. Слабостта на Русия принуждавала новия министър да следва линията на своя предшественик, макар че имал по-други възгледи. Изволски се съгласил с постепенната интернационализация на контрола за реформите, нещо за което настоявало и българското правителство, но то продължавало да държи за необходимостта от автономия на европейските вилаети на Турция. На прощалната среща, която д-р Станчов имал в края на 1906 г. с Изволски, последният се постарал да го убеди, че най-малка полза от тази автономия ще има България. Ето защо тя трябвало да чака времето, когато заедно с Русия ще може да осъществи крайната си цел — Санстефанска България. Дотогава македонският въпрос трябвало да се постави „под калпак“/57/.
-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
1 A. Chopoff, Les reformes et la protection des chretiens en Turquie 1673 —1904. Paris, 1904; I. Voinov, La question Macedonnienne et les reformes en Turquie. Paris, 1905; Draganov, La Macedoine et les reformes, Paris, 1906; 0. Focief, La justice turque et les reformes en Macedoine, 1907.
2 J. Ruchti, Die Reformation Цsterreich-Ungarns und Russlands in Mazedonien (1903— 1908). Die Durchfьrung der Reformen, Gotha, 1918; A. Geschke, Die deutsche Politik in der mazedonischen Frage bis zur tьrkischen Revolution von 1908. Danzig, 1932; A. J. Kraini-kowsky, La question de Macedoine et la diplo-matie europeenne. Paris, 1938.
3 А. Пантев, Англия и реформената акция в Европейска Турция (1895—1903), ИП 1971, 6; S. Damianov, La diplomatie francaise et les reformes en Turquie d’Europe, II-eme partie, 1903—1908, Etudes historiques, VII, Sofia, 1975; P. Попов, Австро-Унгария и реформите в Европейска Турция 1903—1908, С., 1974.
4 Сборник договоров России с другими государствами, М., 1952, 305—306.
5 К- Грюнвалд, Франко-Русские союзи, М., 1968, 162—163.
6 Вярно е, че Русия по-настойчиво започва да подпомага сръбската пропаганда в Македония още при режима на Ст. Стамболов, но че това не било предизвикана реакция, а постоянна политика, показва неизменната поддръжка на сръбските аспирации там и при най-русофилските кабинети. Хр. Силянов, Освободителните борби в Македония, С., 1933, т. I. с. 20; А. Пантев, цит. съч., с. 8.
7 Архив на Института за история при БАН (по-нататък АИИ), кол. IX, оп. 28, а.е. 12 53—56.
8 АИИ, кол. IX, оп. 28, а.е. 11, 47—52.
9 АИИ, кол. IX, оп. 28, а.е. 5, 19—23.
10 АИИ, кол. IX, оп. 18, а.е. 16, 58—67.
11 АИИ, кол. IX, оп. 28, а.е. 3, 10—13.
12 А. Пантев, цит. съч., с. 17.
13 АИИ, кол. IX, оп. 28, а.е. 48, 211—212.
14 АИИ, кол. IX, оп. 28, а.е. 48, л. 213.
15 Реформы в Македонии, Спб, 1906, т. I, 1—4.
16 Die grosse Politik der Europдischen Kabinette 1871 —1914,Berlin, 1925—1927,Bd, 18, № 5487, s. 197.
17 АИИ, кол. IX, on. 28, а.е. 61, 270—276
18 Die grosse Politik. . . , Bd. 18, № 5492,, s. 204.
19 АИИ, кол. IX, on. 8, а.е. 67, л. 304.
20 А. К. Мартыненко, Руско-болгарские отношения накануне и в период революции 1905—1907, Киев, 1974, с. 17.
21 Реформы в Македонии. . . , 4—8.
22 АИИ, кол. IX, оп. 28, а.е. 62, 277—281.
23 АИИ, кол. IX, оп. 28, а.е. 59, 2 62—266
24 Die grosse Politik. . . , Bd. 18, № 5487 s. 197.
26 АИИ, кол. IX, or. 28, а.е. 60, 267—269.
26 Die grosse Politik. . . , Bd. 18, № 5505, s. 223.
27 БИА, фонд 13, а.е. 9, л. 2.
28 Пак там, л. 4.
29 Пак там, л. 5, телеграма от 7. II. 1903 г.
30 Реформы в Македонии. . . , с. 35.
31 „Цялата работа е една голяма глупост“ — резолюция на Вилхелм II. Die grosse Politik. ... Bd. 18, № 5507.
32 Реформы в Македонии. . . , с. 35.
33 БИА, фонд 13, а.е. 9, л. 6.
34 Пак там, л. 8.
35 Пак там, л. 17.
36 Пак там, л. 22.
37 ЦДИА, фонд 52, on. 1, а.е. 140, л. 3.
38 ЦДИА, фонд 52, on. 1, а.е. 287, л. 5.
39 БИА, фонд 13, а.е. 9, л. 23.
40 АИИ, кол. IX, оп. 29, а.е. 16, . 80—84.
41 АИИ, кол. IV, оп. 54. а е. 150, л. 388.
42 ЦДИА, фонд 52, on. 1, а.е. 292, л. 12.
43 Г. Георгиев, И. Шопов, Илинденското въстание. С., 1969, с. 137.
44 ЦДИА, фонд 52, on. 1, а.е. 288, л. 14.
45 Cm. Грънчаров, Разногласие между Фердинанд и правителството на прогресивно-либералната партия (1901 — 1903). ИП, 1972, с. 31.
46 ЦДИА, фонд 52, on. 1, а.е. 292, л. 7.
47 Пак там, л. 9.
48 Пак там, л. 7.
49 Реформы в Македонии. . . , с. 89.
50 Die grosse Politik. . . , Bd. 18, № 5546, 281—282.
51 Новое време, бр. 9881, 7/20 септемви 1903 г.
52 В. Н. Грингмут, Сборник статей, М. 1909, еып. 2, с. 35.
53 Сборник договоров. . . , 331—332.
54 ЦДИА, фонд 52, оп. 1, а.е. 287, с. 16.
55 Die grosse Politik. . . , Bd. 18, № 5541, s. 276.
56 Documents diplomatiques frangais, II Serie, t. 6, .№ 143, p. 188.
57 НБКМ, БИА, ф. 13, а.е. 15, л. 21.
====================================================================
сп. "Векове", бр. 2, 1980 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ НА КНР ХУ ЦЗИНТАО ПРОВЕДЕ ...
КОМИСИЯТА ЗА РАЗСЛЕДВАНЕТО НА КЛАНЕТО В ...
ПРЕЗИДЕНТЪТ БАШШАР АЛ-АСАД ДЪРЖА РЕЧ ПРЕ...
КОМИСИЯТА ЗА РАЗСЛЕДВАНЕТО НА КЛАНЕТО В ...
ПРЕЗИДЕНТЪТ БАШШАР АЛ-АСАД ДЪРЖА РЕЧ ПРЕ...
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 18
